Понякога най-дълбоките чувства се раждат в тишина, а най-истинските думи са онези, които дълго сме събирали в сърцето си, преди да се осмелим да ги изречем. В откровен разговор с Илиана Колева – психолог, майка, мечтател и автор на дебютната стихосбирка „Тиха аз, гласна обич“ – надникваме в един свят, в който нежността е сила, паметта е дом, а поезията се превръща в мост между човешките души.
Илиана, преди да заговорим за Вашата дебютна стихосбирка, нека започнем от самото начало. Коя е жената Илиана Колева извън страниците на книгите и отвъд думите, които пише? Как бихте се представили на хората, които Ви срещат за първи път?
Знаете ли, понякога ми е по-лесно да напиша цяла страница за чувствата на един човек, отколкото да отговоря на въпроса коя съм аз самата. Може би защото, когато пиша, имам време да подредя мислите си, а когато говоря за себе си, се налага да застана пред другия без метафорите и приказните истории, зад които се крия обикновено.
Аз съм Илиана, жена с много роли, но преди всичко човек, който чувства дълбоко. Майка на две деца, съпруга, психолог по образование, човек, който върви по пътя на правото, и мечтател, който все още вярва, че добротата има смисъл. В мен живеят и разумът, и чувствителността. Понякога се разбират прекрасно, друг път спорят помежду си, но не бих искала да се лишавам от нито един от тях.
Родена съм в Благоевград, в подножието на Пирин. Може би там са останали част от корените, които и днес ме връщат към простичките неща – дома, семейството, хляба на масата, топлината на познатия глас. Като дете бях тиха и свита. Не бях от онези деца, които непременно искат да бъдат забелязани. По-скоро наблюдавах, преживявах и събирах в себе си много повече, отколкото изричах.
Днес разбирам, че това момиче никога не си е тръгвало напълно. То все още се вълнува от малките жестове, натъжава се от несправедливостта и понякога се разплаква от нещо, което друг би подминал. Само че днес има малко повече смелост.
Психологията ме научи да не бързам да съдя човека, правото ме привлича с възможността да търся справедливост, а писането ми дава свобода да бъда уязвима, без да се налага да се извинявам за това. Не съм човек, който винаги знае правилните отговори. И може би точно затова толкова обичам думите, те ми помагат да намеря път там, където и аз самата се губя.
Ако трябва да се представя на някого, когото срещам за първи път, бих му казала: аз съм Илиана, обичам истински, мечтая дръзко, понякога се страхувам, но се опитвам да не позволявам на страха да избира вместо мен и все още вярвам, че човек може да премине през живота, без да изгуби нежността и добротата си.
Заглавието на Вашата стихосбирка е „Тиха аз, гласна обич“. Кога една тиха обич се превръща в гласна и какво трябва да се случи, за да намерим смелост да изразим чувствата си?
Мисля, че тази книга се роди от едно дълго пътуване от тишината към гласа. И не говоря само за писането, говоря за онова вътрешно порастване, при което постепенно разбираш, че чувствата ти също имат право на гласност и място в света.
Като дете бях тиха и не винаги казвах какво мисля, не винаги показвах какво ме боли. Понякога ми се струва, че тихите деца порастват с едно особено умение да усещат настроенията на другите, да разпознават неизреченото, да се съобразяват, но честичко забравят да попитат самите себе си от какво имат нужда. Не знам дали всички мои стихове са родени от това, но знам, че в заглавието на книгата има нещо много лично за мен.
Тихата обич не е непременно срамежлива. Тя е онази обич, която се грижи, без да очаква благодарност, която помни как пиеш кафето си, завива те, когато заспиш, и остава до теб в дни, в които дори ти самият не се харесваш или както обичам да казвам когато не ставаш за обичане, си обичан. Но има моменти, когато обичта трябва да бъде изречена. Да кажеш „обичам те“, преди животът да е решил вместо теб, че вече няма на кого; да кажеш „боли ме“, преди болката да се превърне в стена; да кажеш „не“, когато продължаваш да казваш „да“ само от страх да не разочароваш някого.
Като психолог знам колко различни причини могат да стоят зад мълчанието, но като жена знам, че понякога просто ти е трудно да покажеш най-интимното от себе си, защото не си сигурна дали ще бъде пазено.
За мен гласната обич започва там, където спираш да се срамуваш от собствената си чувствителност. Не е нужно да крещиш, за да бъдеш чут, достатъчно е да кажеш истината с тих глас и да не се откажеш от нея. Може би затова нарекох книгата си „Тиха аз, гласна обич“,защото аз все още съм онова тихо момиче, но вече не искам всичко, което нося в сърцето си, да остане неизречено.
В стиховете Ви присъстват теми като любовта, загубата, паметта, надеждата, домът. Коя от темите Ви е най-близка и защо именно тя намира толкова силно място в творчеството Ви?
Ако можех да избера само една, вероятно бих избрала дома, но не защото това са стените, покривът или мястото, на което живеем, а защото за мен домът е една от най-нежните форми на обич. Домът е майчиният глас, ръцете на хората, които са ни отгледали, уханието на току-що изпечен хляб, топлият глас на тати, звукът от акордеона на дядо, братската прегръдка. Домът е и пътят към родния град, към Пирин, който остава някъде вътре в теб, дори когато животът те отведе вдруга страна, където небето не е същото.
Пиша за паметта и корените, защото не искам да забравяме, че животът не се състои само от големите събития. Понякога най-ценното е онова, което не сме разпознали като ценно, докато се е случвало и ако в книгата ми има тъга, тя често идва от това – от съзнанието, че не можем да задържим всичко, което обичаме, но има и утеха, защото онова, което сме обичали истински, оставя следа в нас. Може би домът е точно това: всичко, което продължава да живее в нас, дори когато вече не можем да го докоснем.
Когато пишете, кое Ви води по-често – личното преживяно, чувства, които трудно изричаме пред другите или историите на хората около Вас?Доколко поезията Ви е изповед и доколко е отражение на света, който Ви заобикаля?
Най-често ме води онова, което не ме е оставило на мира. Понякога е нещо, което съм преживяла, друг път е разговор, поглед, нечия тъга, която съм усетила, без човекът отсреща да ми разкаже цялата си история. Има и чувства, които просто се появяват в мен и настояват да им обърна внимание. Не всичко, което пиша, е преживяно буквално от мен, но почти винаги има нещо, което съм почувствала истински. За мен това е разликата между автобиографията и изповедта. Не е необходимо да разкажеш точно какво ти се е случило, за да бъдеш честен в онова, което пишеш. Поезията ми е изповед, но не непременно признание за конкретни факти. Тя е по-скоро емоционална истина.
В поезията си се опитвам да погледна отвъд очевидното. Понякога пиша, защото не мога да кажа нещо на глас, друг път пиша, защото съм го казала, но усещам, че думите не са били достатъчни, а друг път просто имам нужда да остана сама със себе си и да разбера какво всъщност мисля.
Не винаги намирам отговор. Понякога стихотворението само ми показва къде боли и вероятно по тази причина продължавам да пиша. Не защото знам всичко за живота, а защото все още има неща, които искам да разбера за другите, за света и за самата себе си.
Споделяте, че най-ценното признание за Вас е, когато читател ви каже: „Все едно си написала това за мен”. Има ли конкретен момент или среща с читател, която Ви е накарала да осъзнаете колко силно могат да докосват думите Ви?
За мен най-голямото признание не е някой да ми каже, че съм написала красиво стихотворение. Красотата е важна, но тя сама по себе си не е достатъчна. Най-силно ме докосва моментът, в който читателят разпознае нещо свое в написаното от мен. Не знам дали мога да посоча един-единствен момент, който да обясни това усещане. За мен то се събира постепенно в думите на хората, в реакциите им, в онези малки признания, които понякога идват съвсем неочаквано.
Когато някой ми каже: „Все едно си написала това за мен“, първото ми чувство е смирение, защото аз съм тръгнала от собственото си вътрешно пространство – от мисъл, спомен или чувство, което съм носила в себе си, а после разбирам, че някъде другаде има човек, който е намерил част от себе си в моите думи, че думите ми са достигнали до човек, чийто живот може да е съвсем различен от моя и въпреки това сме се срещнали. Има нещо много нежно в това да разбереш, че не си сам в онова, което преживяваш. Разбира се, не бих искала да приписвам на думите си силата да обяснят нечий живот по-добре от самия човек. Не пиша, за да казвам на читателя какво трябва да чувства, пиша с надеждата той да намери място, в което да разпознае собствените си чувства. Може би това е и най-красивото противоречие в литературата: колкото по-личен ставаш, толкова по-голяма е възможността да достигнеш до непознат. Разбираш, че стихотворението вече не ти принадлежи изцяло, то продължава живота си в друг човек. А това е среща, която не може да бъде организирана, планирана или измерена в бройки продадени книги.
Не мога да променя или изтрия с гумичка чуждата болка, но се опитвам да не оставям човека сам в нея.
Какво провокира да представите първата си стихосбирка по начин, който превръща поезията в преживяване, а не просто в четене на стихове? Какво искате публиката да отнесе със себе си след тази среща?
Не ми се искаше да поканя хората просто да чуят стихотворенията ми, исках да ги поканя да прекрачат прага им, защото за мен тази книга никога не е била просто сбор от стихотворения. Докато я пишех и подготвях, тя постепенно се превърна в едно място, в което съм оставила различни части от себе си. Спомени, обич, въпроси, болка, тъга, възхищение от света, благодарност към хората и към и всичко онова, което ме е изградило. В книгата „Тиха аз, гласна обич“ има четири вътрешни пространства – „Корени“, „Жива памет“, „Природа и стихии“, „Сърце и душа“. За мен те не са просто тематични ядра. Те са своеобразни стаи в човешкия вътрешен свят. Във всяка стая има тишина, но и гласност, има различна светлина, различна памет, различен начин да бъдеш уязвим. Затова ми се иска представянето на книгата да следва логиката на едно пътуване, а не на литературен отчет. Иска ми се читателят да не остане само слушател, а да почувства, че има място в това пространство и да бъде активен герой в моята приказка.
Иска ми се и хората да усетят поне малко от света, който съм създала между кориците. Може би това е и причината да влагам толкова сърце в подготовката. Не защото искам всичко да бъде съвършено, а защото за мен емоцията заслужава внимание. Понякога един глас, една музика, една пауза или едно изречение могат да кажат повече от дълга реч.
Първото представяне на книгата беше в София и беше особено вълнуващо за мен. Да видиш как нещо, което дълго е живяло само в мислите и ръцете ти, изведнъж получава своята среща с хората, е трудно за описване. Но връщането с книгата в родния ми Благоевград носи съвсем друга нежност. Сякаш за миг се срещат различните версии на самата мен — момичето, което съм била, жената, която съм днес, и авторът, който тепърва се учи да споделя написаното.
А какво искам публиката да отнесе? Не непременно спомен за всяко стихотворение. Иска ми се всеки да отнесе по една отворена врата към себе си. Иска ми се хората да си тръгнат не просто с впечатление от една литературна вечер, а с чувство, със спомен, с дума, която да остане с тях.
Не очаквам всички да харесат всичко написано. Изкуството е лично и не бих искала да отнемам на никого правото да го почувства по свой начин, но бих се радвала, ако след срещата някой се прибере и прегърне малко по-силно любимия си човек; ако се обади на родителите си; ако намери смелост да напише писмо, което отдавна отлага или просто си позволи да помълчи, без да се чувства длъжен да бъде силен. Тогава ще знам, че поезията е излязла от страниците и е продължила живота си.
В творчеството Ви сякаш се преплитат нежност и сила, тишина и глас. Коя Ваша страна откривате най-често, когато пишете – онази, която пази чувствата в себе си, или онази, която най-накрая намира смелост да ги изрече?
Истината е, че и двете са мои и не мисля, че едната трябва да победи другата. Пишещата жена в мен пази едновременно и двете – съхранява чувствата достатъчно дълго, за да разбере какво означават, и ги изрича, когато вече не може да приеме мълчанието като единствената възможност. В мен все още живее онова тихо момиче, което често премисля думите си, преди да ги изрече; което се пита дали няма да нарани някого, дали няма да бъде разбрано погрешно, дали е достатъчно смело да застане зад онова, което чувства. Но има и една друга Илиана, която постепенно се научава, че не може цял живот да се съобразява с всичко и всички, без да се запита какво остава за самата нея.
Не съм достигнала до някакво съвършено равновесие и аз имам моменти на колебание. И аз понякога търся правилните думи, преди да проведа труден разговор. И аз се уча кога да бъда търпелива и кога да кажа, че нещо не е приемливо за мен.
Мисля, че често бъркаме добротата с това да не разочароваме никого, а истината е много проста – за да останеш верен на себе си, неизбежно ще разочароваш някого. Това не означава да станеш безчувствен, означава да разбереш, че и твоите чувства имат значение.
Когато пиша, сякаш давам възможност на тихата част от мен да довърши изреченията, които някога не е успяла да изрече гласно.
Смелостта ми не е в това, че вече не се страхувам, а е в това, че постепенно се научавам да не изоставям себе си заради страха.
Ако трябва да избера коя страна надделява, бих казала, че пиша от мястото, където уязвимостта престава да бъде срам и започва да се превръща в глас. Не защото вече нямам какво да крия, а защото постепенно разбирам, че не всичко в мен трябва да бъде скривано, за да бъде защитено.
Вашето произведение „Кралица или пеперуда – тамян в първия ми грях” получава поощрителна награда в националния литературен конкурс „Асен Разцветников“. Какво означава това признание за Вас и промени ли по някакъв начин отношението Ви към собственото Ви творчество?
Беше ми много приятно да получа това признание. Особено когато една творба, родена в личното ти пространство, достигне до хора, които я прочитат със собствените си критерии и опит. Не бих казала, че наградата ме е превърнала в по-смел автор. По-скоро ми напомни, че понякога трябва да позволиш на написаното да излезе извън пределите на личното ти пространство, за да разбереш какво може да бъде то за другите. Не бих искала да се преструвам на човек, за когото наградите нямат значение. Когато вложиш сърцето си в една творба и тя бъде забелязана, естествено е да се зарадваш, но за мен имаше и нещо друго. Тази награда беше едно тихо потвърждение, че може би си струва да продължа да давам смелост на думите си.
Всички носим в себе си различни страни и понякога най-трудното е да ги приемем, без да се отказваме от отговорността за изборите си.
Наградата е знак, че творбата е намерила отклик, но не бих искала да превръщам всяко следващо стихотворение в опит да заслужа още едно признание. Това би било опасна зависимост да започна да пиша според очакванията, вместо според вътрешната си необходимост.
За мен най-важното е да остана честна към текста, дори когато той е неудобен, не съвсем красив или не отговаря на представите за това какво трябва да бъде доброто стихотворение. Наградата ми даде повод за благодарност. Отговорността да продължа да пиша обаче остава моя.
Ако можехте да се върнете към жената, която сте били, когато сте написали първото си стихотворение, какво бихте й казали днес? А какво мислите, че тя би казала за Вас?
Мисля, че първо бих я прегърнала. И тъй като пиша от дете, не бих започнала с мъдри съвети, защото не съм сигурна, че едно дете има нужда от тях. Вероятно има нужда просто някой да го прегърне и да му каже, че няма нищо лошо в това да бъдеш различномислещ. Бих ѝ казала: „Не бързай да ставаш по-силна, отколкото си. Не превръщай чувствителността си в недостатък само защото невинаги знаеш какво да правиш с нея. И не чакай някой да ти даде разрешение да бъдеш чута.“
Мисля, че на едно тихо момиче понякога му отнема години да разбере, че не е длъжно да се променя до неузнаваемост, за да има място в света. Че може да се научи да отстоява себе си, без да се отказва от нежността си.
Не бих искала да залича нищо от пътя си. Дори онези моменти, в които вероятно съм мълчала повече, отколкото е било необходимо. Те също са част от човека, който съм станала. Но бих искала да ѝ спестя убеждението, че трябва винаги да бъде удобна, разбираща и достатъчно силна за всички.
Бих искала да мога да й кажа, че да пораснеш не означава да престанеш да мечтаеш, че невинаги ще бъде уверена, че понякога ще се съмнява в себе си, но това не означава, че трябва да спира.
А какво би ми казало то, малкото момиченце? Предполагам, че би ме попитала дали още вярвам в чудеса. И бих ѝ отговорила: да, но вече знам, че понякога чудото е много по-земно, отколкото съм си представяла. То е да поставиш граница; да поискаш помощ; да започнеш отначало; да се върнеш към мечта, която си оставил да чака; да се осмеляваш; да напишеш книга и да я поставиш в ръцете на непознат.
Представям си, че би ме попитало дали съм щастлива. Не дали съм успяла, не дали имам книга, професия или признание. Просто дали съм щастлива. И мисля, че бих му отговорила, че се уча. Има дни, в които се справям добре, и други, в които имам нужда да си припомня кое е важно.
Ще й кажа, че днес вероятно знам повече за живота, но не съм престанала да търся отговори и че най-хубавото, което съм направила за нея, е да не я оставя да замълчи завинаги. Може би тази книга е и моят начин да й кажа: „Виж, още сме тук. Още имаме какво да разкажем.“
Бих й казала, че порастването не означава да надраснеш детето в себе си, а най-после да станеш възрастният, от когото то е имало нужда.
Вярвате ли, че поезията може да лекува емоционалните рани или понякога тя просто ни помага да приемем болката и да продължим напред? Има ли чувства, за които писането е единственият възможен начин да бъдат изразени?
Иска ми се да можех да кажа, че да, че достатъчно е да напишем болката си на лист, да я прочетем и тя да стане по-малка, но човешката душа не работи толкова просто. Бих била несправедлива, ако обещая, че думите могат да излекуват всяка рана. Има преживявания, които изискват време, подкрепа, понякога професионална помощ и много търпение към самите нас, но вярвам, че писането и поезията могат да ни помогнат да направим първата крачка към онова, което ни боли.
Понякога не знаем как да разкажем за чувствата си. Страхуваме се, че ще прозвучим слаби, че няма да бъдем разбрани или че другите ще омаловажат преживяното ни. Тогава пишем, пишем писма, които никога няма да изпратим, записваме изречения, които не бихме посмели да кажем на глас, оставяме сълзите да попаднат върху хартията, защото там поне няма нужда да се преструваме, че сме добре.
Понякога написаното не решава нищо, но ни помага да видим какво носим в себе си. Когато намерим думите, започваме да се приближаваме към себе си. Не искам да давам на хората готови утехи, а да им оставя място, в което да почувстват, че не са сами. Вярвам, че поезията може да ни помогне да останем по-близо до себе си, докато преминаваме през трудното. За мен поезията не е лекарство срещу живота. Тя е един от начините да останем в разговор с него, дори когато той ни задава въпроси, на които още нямаме отговор.
Ако читателят затвори „Тиха аз, гласна обич“ и запомни само едно чувство, една мисъл, едно послание, какво бихте искали да бъде то?
Бих искала да запомни обичта. Не онази обич, която съществува само в красивите думи, а обичта в обикновения живот, във времето, което отделяме един за друг, в търпението, в прошката, когато сме готови да простим, в смелостта да кажем истината, в начина, по който се отнасяме към хората, когато никой не ни наблюдава.
Бих искала да запомни и че може да бъде едновременно разумен и мечтателен, да отстоява себе си и да остане способен на нежност. Искам да запомни, че има право да бъде чувствителен; че не е необходимо да се превръща в камък, за да премине през трудностите; че може да плаче и да бъде силен, да се страхува и въпреки това да направи крачка напред, да обича и да поставя граници.
Знаете ли, иска ми се да живея в свят, в който добротата не се приема за наивност, в който не трябва да крие сълзите си и в който справедливостта не е просто дума, а отношение към другия. Знам, че не мога да променя света само с поезия, но мога да започна от начина, по който се отнасям към другите. Може би това искам да остане след книгата ми – не възхищение към автора, а близост до човека.
И ако някой ден читател се върне към нея в труден момент, отвори произволна страница и намери там нещо, което му е необходимо точно тогава, ще бъда щастлива, не защото съм написала съвършени стихове, а защото думите ми са стигнали там, където съм се надявала да стигнат – до нечие сърце.
За да ти отговоря на въпроса, все пак ако трябва да оставя едно-единствено изречение, то би било: Не чакайте животът да ви напомни колко обичате някого. Казвайте го, показвайте го, живейте го и не забравяйте да оставите малко от тази обич и за себе си.
Защото аз съм Илиана – тихата, която се учи да говори. Жената, която понякога се съмнява, но продължава да мечтае. Майката, която иска да остави след себе си повече доброта, отколкото е намерила и авторът, който най-после отваря вратата на своя вътрешен свят и кани читателите да влязат.
Гласната аз е онази, която се осмелява да пристъпи в думите, в изборите, в отношенията ни към другите, но и в начина, по който се отнасяме със самите нас, а тишината не винаги е край на разговора.
Понякога тя е мястото, от което най-после започваме да водим разговора истински.
Това е моята „Тиха аз, гласна обич“ – не съвършената история на една жена, а искрен опит да бъда чута, без да преставам да бъда себе си.
И вече не се страхувам да бъда тиха и гласна едновременно. Илиана Колева.
Въпроси: Десислава Павлова
Снимки: Личен Архив
Последвайте MODERN LIFE BLOG !
Във Facebook – тук ;
във фейсбук групата Modern Life Group – тук ,
четете най-интересните, актуални, позитивни и различни новини само при нас!
#modernlifeblog #news #media #блог #разговор #интервю #книга #стихове #чувства #емоция #размисъл
