Един от най-ясните ми детски спомени беше как дядо ми подари книжката Старогръцки легенди и митове. Препрочитах я десетки пъти като в главата си изграждах образите на великите древногръцки Богове, битките между тях и подвизите на героите.
Мечтаех да видя и да стъпя на Върха на митичната планина Олимп. Много години по-късно аз не се отказах, а напротив – насладих се на прекрасната планина и покорих великия връх Митикас. Ще ви преведа през моето приключение така както аз го видях и изживях.
От Литохоро към Приония
От Литохоро поехме нагоре към Приония. С всяка минута пътят се отдалечаваше от града и все по-дълбоко навлизахме в планината. Асфалтът се виеше между склоновете с остри завои, от онези, при които погледът неволно търси продължението на пътя зад следващия завой.
Олимп постепенно започваше да се усеща, още преди да сме стъпили на пътеката.
По пътя забелязвахме и малки светилища край пътя — тихи места, които човек подминава за секунди, но които сякаш напомнят, че тази планина отдавна е повече от просто камък, гора и височина.
И тогава, насред пътя, се появи нещо съвсем неочаквано.
Костенурка.
Беше излязла на асфалта и спокойно си стоеше там, сякаш целият този планински път е направен именно за нея. Спряхме и я махнах от платното, за да не бъде прегазена. Малък момент, почти незначителен на фона на предстоящото изкачване, но именно такива моменти остават в паметта — странните срещи, които планината ти поднася, преди още да си започнал същинския път.
След това продължихме към Приония.
Там щеше да остане колата.
Оттам нататък Олимп вече нямаше да се изкачва с четири колела.
От Приония до хижа Спилос Агапитос
На паркинга в Приония едва намерихме място. Августовският Олимп явно не беше само нашата идея за този ден. Около нас имаше хора, раници, автомобили и онова особено оживление, което се появява на място, откъдето тръгват много хора към една и съща цел.
Там се запознахме с група молдовци. Разговорът ни отведе до нещо неочаквано — един от тях се оказа бесарабски българин. За кратко сякаш планината събра хора от различни места, които иначе едва ли щяха да се срещнат. Поговорихме, пожелахме си успех и поехме по пътеката.
Първите метри не подсказваха какво ни очаква.
Пътеката беше добре поддържана — имаше парапети, стъпала и всичко необходимо, за да вървиш спокойно нагоре. В началото около нас имаше доста хора, включително семейства с деца. Олимп изглеждаше почти гостоприемен. Като планина, която позволява на всеки да надникне в нея.
Но с изкачването хората постепенно започнаха да изчезват.
Когато наклонът стана по-сериозен, детските гласове останаха назад, а пътеката започна да показва другото си лице. С всеки изминат час ставаше по-стръмна, камъните под краката — по-неудобни, а усещането, че вече не сме на обикновена планинска разходка, все по-ясно.
Първите два часа преминаха почти изцяло в гора.
Предимно борова.
Дърветата ни обграждаха отвсякъде и пазеха някакъв свой, планински хлад. Времето се усещаше различно между тях — слънцето беше високо, августът вече беше разгърнал цялата си горещина, но гората я задържаше някъде над нас.
По пътеката срещахме и мулета, натоварени с храна и провизии за хижата. Те се изкачваха бавно, уверено и без никакво съмнение в посоката. Гледахме ги с известно любопитство — в свят, в който човек носи всичко на гърба си, тези животни изглеждаха като част от самия механизъм на планината.
Колкото повече наближавахме хижата, толкова по-често гората се отваряше. На места пътеката излизаше на открито и августовското слънце ни удряше с цялата си сила. След прохладата на боровете жегата се усещаше почти внезапно. Раниците натежаваха, а крачките ставаха по-премерени.
След около три часа интензивно ходене пред нас най-после се появи хижа Спилос Агапитос.
Каменна, добре поддържана, сгушена високо в планината.
А най-хубавото беше, че оттам Олимп започваше да се разкрива.
В далечината вече се виждаше Митикас.
Не беше просто име на карта или точка, към която се движим. Стоеше пред нас като истинска цел — далечна, висока и все още недостижима. Някъде отвъд скалите се виждаше и морето. От това място човек можеше да усети мащаба на Олимп — морето долу, върховете наоколо и ние, застанали някъде по средата между двете.
В хижата спряхме за почивка. Хапнахме консерви с риба тон, напълнихме запасите си с вода и си дадохме малко време да си върнем силите.
Тогава обаче за първи път чухме нещо, което промени настроението.
Опитаха се да ни разубедят да продължим към Митикас.
Предложиха ни да стигнем до Скалá и да не продължаваме нататък. Казаха ни, че след това започва опасната част. Говореха за хора, които са загинали там, за тежко пострадали и осакатени туристи.
Думите им увиснаха във въздуха.
До този момент Митикас беше далечният връх, който просто трябваше да достигнем.
Сега за първи път в съзнанието ни се появи друга възможност — че планината може да не ни позволи да стигнем до него.
Но ние вече бяхме дошли дотук.
От хижата към Скалá
До хижата вървяхме в добро темпо. Изкачването беше продължително, но някак естествено. Не усещахме умора. Краката вървяха сами, разговорите още идваха лесно, а мисълта за върха беше достатъчно далеч, за да не тежи.
След хижата всичко се промени.
Пътеката започна да се изправя все по-стръмно нагоре, а гората изчезна окончателно. Пред нас остана камък.
Камък навсякъде.
Безкрайни сипеи и скали, разхвърляни сякаш без никакъв ред по целия склон. Зеленото беше останало някъде далеч назад. Тук вече нямаше какво да скрива планината. Тя беше гола, сурова и открита.
Вървях и гледах нагоре.
Скала.
И Митикас.
После отново Скала.
И пак Митикас.
Върхът постоянно беше пред очите ни, но сякаш не се приближаваше. Колкото повече се катерехме, толкова по-ясно виждахме колко още остава.
Така минаха може би още два часа и половина.
Постепенно доброто темпо изчезна. Вече спирахме почти през сто метра — за кратко, колкото да си поемем въздух, да отпуснем краката и отново да продължим. Не бяха истински почивки. По-скоро малки прекъсвания на битката с наклона.
По пътя срещахме хора, които слизаха.
Те изглеждаха необичайно щастливи.
Имах чувството, че всеки от тях ни завижда, че още се катерим нагоре, докато те вече се спускат. Или може би просто бяха щастливи, че тяхното катерене е приключило.
Един от тях, като ме видя, пусна We Are the Champions — явно за да ме окуражи.
За момент ми стана смешно.
После пак продължих.
Слънцето вече беше безмилостно. Нямаше дървета, нямаше сянка, нямаше къде да се скриеш. Само голата камениста планина, стръмният склон и синьото небе над главата. С всяка крачка въздухът сякаш ставаше по-малко, а тежестта на раницата — по-голяма.
Катерехме се бавно.
Все по-бавно.
И накрая, вече капнали от умора, след часове стръмно изкачване под жаркото слънце, сред голия камък и разредения въздух, стигнахме до Скалá.
Скалá.
Първият от високите върхове на хоризонта, който вече не изглеждаше като далечна картина.
Но вместо облекчение, в мен се появи друга мисъл.
Митикас беше още там.
А сега трябваше да разберем защо толкова хора ни бяха казвали да не продължаваме.
Какоскала
От Скалá очаквахме, че най-трудното е зад нас.
Оказа се точно обратното.
Първо започнахме да слизаме.
Самото слизане беше странно — след толкова часове, прекарани в катерене нагоре, сега трябваше да губим височина, за да можем отново да я спечелим. Но това не беше обикновено слизане. Под краката ни вече нямаше пътека, а отвесни скали. Наклонът беше толкова голям, че на места инстинктивно търсех с ръце следващата опора.
Това беше началото на Какоскала — „лошите стъпала“.
И името не звучеше никак преувеличено.
Продължихме напред през скалите. Пред нас се издигаха огромни каменни блокове, а между тях зееше пропаст. Вече не можех да вървя, без да мисля къде точно поставям крака си.
Червените стрелки по скалата бяха единствената ни сигурна посока.
Те показваха откъде да минем.
Погледнеш ли само няколко метра встрани, планината изглеждаше така, сякаш няма никакъв път. Само скали, ръбове и празно пространство.
На едно място трябваше да пресечем участък вдясно.
Отдясно обаче имаше пропаст.
Широка.
Дълбока.
Тук вече страхът не беше абстрактен. Беше съвсем конкретен. Усещах го в начина, по който поставях крака си и в това как се стараех да не гледам прекалено дълго надолу.
Продължих.
След този участък започна същинското катерене към Митикас.
Тук вече ръцете бяха толкова важни, колкото краката. Хващахме се за скалата, търсехме следващата издатина, прехвърляхме тежестта си и се изтегляхме нагоре. Нямаше нищо общо с изкачването до Скалá. Там умората беше основният враг. Тук трябваше да се бориш и със страха.
А страхът имаше причина.
Отгоре понякога се откъртваха камъни и политаха надолу. В тези моменти се стараех да мисля само за следващото движение. Не за върха. Не за пропастта. Само за следващия камък, следващата опора, следващата червена стрелка.
Митикас вече беше съвсем близо.
Но близостта му не означаваше, че е лесен.
Напротив.
Трябваше да се изкатерим още малко.
И още малко.
Докато накрая последните метри ни изведоха нагоре.
И изведнъж бяхме там.
Върхът на Митикас.
2918 метра над морето.
Самият връх беше тесен — малко пространство върху огромната каменна планина. На него стоеше гръцкото знаме и котата, която обозначаваше най-високата точка.
Гледах знамето и някак не можех веднага да осъзная, че сме стигнали.
След всички онези камъни.
След безкрайното изкачване.
След умората, жегата, разредения въздух и страха.
Бяхме на върха.
А под нас Олимп вече не изглеждаше като планината, по която бяхме вървели.
Изглеждаше като цял един свят.
Спускането
На върха нямахме време да се отпускаме.
Трябваше да стигнем до хижата преди осем.
След всичко преживяно дотук това звучеше почти нелогично — току-що бяхме стигнали най-високата точка, а вече трябваше да мислим за обратния път.
Поехме надолу.
И тогава разбрахме, че слизането няма да бъде по-лесно.
Всичко ни болеше.
Краката бяха натежали, мускулите пареха, а всяко слизане по стръмните камъни натоварваше тялото по различен начин. Въпреки това държахме добро темпо. Нямаше време за много мислене — само надолу, стъпка след стъпка, към хижата.
Планината обаче сякаш беше решила да ни изпрати с един последен подарък.
По пътя започнахме да срещаме стада диви кози.
Кафяви, сливащи се с цвета на скалите, те се движеха спокойно по склоновете. Странното беше, че почти не се страхуваха от нас. Стояха и ни гледаха с любопитство, а понякога имахме чувството, че едва ли не позират за снимките.
След всичко, което бяхме преживели — пропастите, камъните и страха — гледката на тези животни, спокойно разхождащи се по скалите, беше почти сюрреалистична.
Ние слизахме с последните си сили.
А те изглеждаха така, сякаш планината им принадлежеше.
Когато най-после стигнахме хижата, вечеряхме и почти веднага след това се предадохме на съня.
На следващата сутрин ни чакаше последният етап — слизането от хижата до Приония, където беше колата.
Оказа се, че той ще ни отнеме почти толкова време, колкото ни беше отнело изкачването.
Не защото пътеката беше станала по-трудна.
А защото телата ни вече бяха платили цената.
Болеше ни всичко.
Краката, гърбът, раменете — сякаш всяка част от тялото ни имаше собствено мнение за това, което бяхме направили предишния ден. Спускахме се бавно, с онази особена походка на хора, които са дали повече от себе си, отколкото са предполагали, че могат.
И когато най-накрая видяхме колата, изпитахме облекчение.
Качихме се вътре.
Този път вече нямаше нужда да говорим много.
Бяхме уморени до крайност.
Но бяхме щастливи.
И горди.
Бяхме дошли за Митикас.
Бяхме чули предупрежденията.
Бяхме видели пропастите, бяхме се страхували, бяхме се чудили дали да продължим.
И въпреки всичко бяхме стигнали до върха.
Олимп остана зад нас.
Но усещането, че сме били там — високо над морето, сред голите скали, на най-високата точка на планината — щеше да остане много по-дълго.
Текст: Ивайло Пътев
Снимки: Личен Архив
Последвайте MODERN LIFE BLOG !
Във Facebook – тук ;
във фейсбук групата Modern Life Group – тук ,
четете най-интересните, актуални, позитивни и различни новини само при нас!
Modern Life 