Двайсет години на литературната сцена не са просто време — те са път, изпълнен с търсене, съмнения, срещи и малки чудеса, които оставят големи следи.
В този разговор Лили Спасова ни допуска близо до сърцевината на писането — там, където думите не просто се раждат, а се преживяват. Тя говори за онези моменти, от които настръхваш, за уроците от най-честните читатели — децата, и за силата на литературата да изгражда, утешава и променя. Един искрен и дълбок диалог за писането като дишане, за любовта в „минорен ключ“ и за смисъла, който остава дълго след последната страница.
20 години литературна сцена са цяла епоха. Кой момент от този път още те кара да настръхваш?
Ако трябва да избера един момент, който и днес ме кара да настръхвам, това е първата среща с читател, който ми каза, че е открил себе си в моите думи. Не наградите, не прожекторите, а онзи разговор след премиера, когато някой читател сподели: „ Сякаш точно за мен е писано.“ Тогава е „голямото настръхване“ точно в такива моменти.
Как се променя писателят за 20 години — и какво в теб отказва да порасне?
За двадесет години неизбежно съм се и променила – станала съм по-търпелива и взискателна към себе си, обичам да оставям текстовете ми да отлежат и навярно с времето научих, че писането е дълъг разговор – със света извън мен и с вътрешния ми свят. Отказвам да порасне и да спре да съществува любопитството ми към всичко и детското ми удивление пред човешките истории и съдби, които срещам по пътя си. Навярно способността да се вълнувам, да се съмнявам, да вярвам прекалено силно, да обичам широко и всеотдайно, точно това, ако някога порасне напълно, вероятно ще спра да пиша, а писането за мен е равносилно на дишане.
Ако трябваше да опишеш литературната сцена днес с едно стихотворение — какъв би бил тонът му?
Ако трябва да опиша днешната литературна сцена с едно стихотворение, тонът му би бил едновременно любовен, надежден и енергичен. Навярно, то би звучало като град в здрач – шумен, разнопосочен, понякога хаотичен, но осветен от малки, упорити светлини. Бих написала стихотворение с накъсан ритъм, с кратки, дишащи редове – защото времето ни е такова: бързо, фрагментарно, жадно за истини, където думите спасяват, защото колкото и да се променя сцената, сърцевината остава същата: човекът, който търси смисъл, и другият, който го разпознава. Любовен тон на звучене, но не за онази сантименталната, а за онази трудната и зряла любов, която не крещи, а диша дълбоко. Любов в минорен ключ и когато казвам „любов в минорен ключ“, нямам предвид нещо мрачно, бавно и меланхолично, а по-скоро любов, която е дълбока и преживяла разочарования, но останала вярна. Тя не е еуфорична, не е наивна — тя е осъзната с дълбинни и красиви нюанси.
Детската литература по-голяма отговорност ли е от „литературата за големите деца“?
Детската литература е огромна отговорност, когато пишеш за деца, ти не просто разказваш история — ти помагаш да се изгради езикът, с който те един ден ще мислят света, ще градят света, а това е деликатна работа. Не можеш да си фалшив, не можеш да си снизходителен. Децата усещат истината по-бързо от всеки критик. А колкото до „литературата за големите деца“ — за онези, които сме пораснали, но още търсим чудото се носи друга отговорност и тя е да не отнема надеждата. Може би въпросът не е коя е по-голяма, а коя е по-крехка. А крехкостта винаги изисква повече грижа.
Кой е най-изненадващият въпрос, който дете ти е задавало?
Най-изненадващият въпрос, който дете ми е задавало, беше: „Когато на Ментолчо му е тъжно и ти ли си тъжна? Когато го е страх и теб ли те е страх?“ Изненада ме с това, защото съдържа дълбоко разбиране за писането, че то не е просто измисляне на истории, а преживяване. Отговорих, че авторът наистина преживява първи болката или тъгата, страха на своя герой било в приказка или в друго свое произведение, и че страхът е нещо нормално, но този въпрос за пореден път ми напомни колко чувствителни и проницателни са децата.
Има ли момент, в който дете ти е помогнало да разбереш по-добре собствения си текст?
Текстът заживява свой собствен живот щом бъде прочетен, а с най-младите си читатели се научавам да не губя своята автентичност и да оставам вярна на себе си. С децата разбирам този свят по-добре, чрез сърцето си, и ме учат да се вслушам повече в него. И се сещам за Паскал, френски философ, математик и физик и неговата мисъл, че „Сърцето има доводи, които разумът не познава“.
Какво е чувството да чуеш текста си като химн на детска градина? Ами като пиеса?
Да чуеш текста си като химн на детска градина е невероятно усещане — смес от гордост и радост разбира се. Тези малки сладки гласчета дадоха нов живот на думите ми; и те се превърнаха в нещо споделено, а децата пеят с радост и виждаш блясъка в очите им. Това е толкова чудесно! Благодаря на композитора Петър Песев и най-вече на ръководството на ДГ „Морски свят“ в град Варна на директора и музикалния им педагог за доверието. А когато текстът ми се превърна в пиеса, и в мюзикъл, то видях как героите ми стават плът и кръв на сцената, движат се, говорят, дишат. Това е по свой начин вълнуващо и изпълващо душата ми с удовлетворение.
Линк към Химна – https://www.facebook.com/100057350023781/mentions/
Ако героите ти можеха да слязат от сцената и да ти зададат въпрос — какъв би бил той?
Не съм сигурна какво биха ме попитали, мога да предполагам, примерно, че ако героите ми можеха да слязат от сцената и да ми зададат въпрос, вероятно щяха да попитат: „Наистина ли ни чуваш и виждаш, когато пишеш за нас? Защо ни създаде именно такива, а не други?“ Това са въпроси, които ме карат да се замисля за вниманието и чувствата, които влагам във всяка история. Сякаш в тези въпроси се крие тайната на всяка история, а именно, че писателят и героите му са свързани с невидима нишка, която расте ли расте, докато текстът набъбва и оживява. И да, и чувам, и виждам своите герои, а дори някои от тях си идват с името.
Какво бихме спечелили като общество, ако четенето беше ежедневен навик, а не „кампания“?
Ако четенето беше ежедневен навик, то обществото ни щеше да спечели нещо много ценно — способността да се замисля повече, да се поставя на мястото на другия и да вижда света през различни очи. Навярно щяхме да бъдем по-търпеливи и емпатични, а защо не и по-любопитни? Четенето създава пространство за вътрешна свобода, за размисъл, за мечта, за съпричастност. Общество, в което хората четат всеки ден, не би било перфектно, но би било по-човечно, по-смело и по-свързано помежду си.
Днешният ден се нуждае именно от такива хора, а бъдещият още повече от четящите човеци. Четящите хора са знаещите хора, хората способни да променят светове. Четящият човек не просто знае, той усеща, пита, търси връзки и създава смисъл. И това, според мен се постига със силата на книгата, защото тя ни прави по-знаещи и по-истинско-човечни, в свят, където границите се размиват, в ера на технологии и предизвикателства. Нека четем всеки ден, и ако едно време се е приемало, че „светът е оцелял, защото се е смял“ или „красотата ще спаси света“, то сега според мен важи в пълна сила, че четенето и четящият човек ще спасят света, защото светът принадлежи на знаещите!
Какво искаш децата и техните родители които те четат днес, да помнят след 20 години?
Искам децата и техните родители, които ме четат днес, и ако ме четат и след 20 години да помнят не конкретни сюжети или имена на герои, а чувството, което са носили със себе си, докато са чели книгите ми. Да помнят добротата, която може да промени деня на някого, живота му и целия свят. Усмивката, без която не можем. Любовта, която движи света напред и без която не можем. Да помнят, че думите могат да бъдат приятел, учител и утеха, и че истинската магия на литературата е не в страниците, а в това, което остава в сърцето. Онова, невидимото, което някоя книга е оставила вътре в нас. Любовта и светлината. Ако това остане, то значи всичко, което съм писала, си е заслужавало.
Какво ново да очакваме от теб през новата 2026-та година?
Скоро на бял свят ще се появи третата ми по ред стихосбирка с името „Арт&Шок“.
Редактор на книгата е доц. д-р Петър Пламенов, преподавател във Философски факултет на СУ, а нарисуваният артишок също е негово дело. Цялостният графичен дизайн и художествено оформление са на Стефания Спасова.
А след нея и книга с разкази, които нямам търпение да срещна с почитателите на прозата ми. Очаквайте все провокиращи и докосващи фините струни на човешката душа разкази. Името на книгата ми с разкази няма да споделя днес. Благодаря!
Въпроси: Десислава Павлова
Снимки: Личен архив – Любезно предоставени от Лили Спасова
Последвайте MODERN LIFE BLOG !
Във Facebook – тук ;
във фейсбук групата Modern Life Group – тук ,
четете най-интересните, актуални, позитивни и различни новини само при нас!
Modern Life 