За мнозина теснолинейката между Септември и Добринище е живописно пътуване през планината.
За Кристиан Ваклинов тя е много повече – кауза, на която посвещава живота си. В този разговор той разказва за първите си спомени с теснолинейката, за хората, които среща по пътя, за мечтите си и за бъдещето на легендарната железница.
Ако трябва да изберете един единствен момент, който най-добре описва връзката Ви с теснолинейката, кой би бил той и защо?
Много е трудно да избера един единствен момент… ще се опитам с два, ако позволите. Единият е най-ранната ми среща с теснолинейката – това е и един от двата ми първи съзнателни спомени. Годината е 1998 – аз съм на няма и 4 годинки. С баба и дядо пътувахме всяка седмица към Цигов чарк и те ми показваха от колата влакчето. Вярвам, че тези „срещи” с теснолинейката белязват моя път завинаги, те са семенцето на тази обич. Защото аз не обичам всеки влак и всяко пътуване по релси така, както малкото влакче. Тези силно запечатани в съзнанието ми моменти от детството не са случайни. Тогава съм виждал за първи път много други неща, нали, но в паметта ми са останали само теснолинейката и раждането на брат ми в лятото на същата 1998 г.
Другото, с което може би бих описал връзката ми с теснолинейката е, че дори когато съм на шосето край линията и видя влакчето аз се улавям каква радост ме обзема всеки път. Приятелите чак ми се смеят, като започна да ръкомахам, за да им покажа теснолинейката, или пък вадя телефона да я снимам, сякаш не съм я виждал и я нямам на безброй снимки. Но това е то, така ми е отредено явно.
Срещали ли сте хора по време на пътуванията си с теснолинейката, чиито истории са Ви развълнували или вдъхновили особено силно?
Пътувам с теснолинейката вече близо 15 години. Срещал съм всякакви хора с какви ли не истории и много от тях са ме вдъхновявали, дори са оставили отпечатък в характера и светогледа ми. Не се сещам за нещо конкретно, но със сигурност много пъти съм се просълзявал от такъв тип срещи. Много хора се обаждат, за да ме попитат за информация относно теснолинейката и нямате идея колко пъти са ми казвали, че от дълго време мечтаят да направят това пътуване – тези разговори ме докосват. А колко хора в малките вагончета са показвали и споделяли щастието от това, че са дошли и пътуват… тези моменти наистина вдъхновяват. За нашето събитие на 3-ти март, което сега проведохме за 11-ти пореден път, много пъти назад в годините съм посрещал хора, които са тръгнали от предишната вечер и цяла нощ са прекосявали България, за да дойдат на гарата в Септември и да се качат на националния празник с нас по тесния железен път. Ей такива неща не може да не ме развълнуват.
Кой е най-трудният момент в борбата Ви за съхраняване на теснолинейката, когато сте се запитали дали усилията си струват?
Отдавна не съм се замислял за трудностите, които ме съпътстваха в първите години. Всъщност, предпочитам да ги запазя за себе си, важни са резултатите. Но определено имаше напрегнати моменти, когато нямаше време да се зарадвам на постигнатото, защото се появяваше друг страх и проблем. Тогава съм бил по-млад, дори малък, препускал съм през нещата, без да мисля много, нямаше и време. Сега усещам, че не съм такъв, но и за щастие ситуацията е далеч по-спокойна и позитивна днес.
Много малко са случаите, когато съм се замислял дали си струва всичко това, с което се бях захванал неусетно – вярвах, че трябва да го направя, че ще се справя, а и срещах правилните хора в точното време и ги приемах като знак, че съм на прав път. Днес съм убеден, че си е струвало – и безсънието от мисли за чуждите проблеми, с които се занимавах, и притеснението преди всички срещи с висшестоящи за това как ще се справя, и страхът от всички рискове.
Ако можехте да върнете времето назад и да видите теснолинейката в най-славните ѝ години, какво бихте искали да преживеете?
Знам ли, може би бих искал да видя с очите си ентусиазма на хората, когато са я строили и откривали поетапно, когато Царят е дошъл, управлявайки първия влак до Белица, да видя 60-те и 70-те години на ХХ век, когато е пикът на живота по линията – товарните влакове на всеки час, препълнени с пътници вагони, замяната на парната тяга с модерни дизелови машини, еталонните влакови композиции с говорителки, съобщаващи забележителностите на пътуващите.
Как си представяте теснолинейката след 20 години – каква е Вашата най-смела мечта за нейното бъдеще?
Как ли… ами като по света, където все се възхищаваме. Панорамни открити и закрити вагони за туристи, пътуващи по специални маршрути със съпътстваща програма по гарите. Редовни ретровлакове с парния локомотив и старите вагончета, циркулиращи между курортите постоянно, например от Добринище през Банско, Разлог и Баня до Белица. Туристическа информация и безупречна чистота по гарите. Обвързаност между туристически бранш и железницата. Да продължавам ли… а, да, щях да пропусна – мечтата на инж. Деянов, която стана и моя мечта – музей на теснолинейките в гара Банско, където да се експонира всичкият запазен ретро подвижен състав /локомотивчета и вагони/. Да видя историческата мотриса 82-01 възстановена за движение и пълна с туристи през цялата година – възможно дело, което сякаш напук не се случва досега.
Кое е най-изненадващото нещо, което хората научават за теснолинейката, когато за първи път се срещнат с историята ѝ?
Мнозина ахват, когато научат, че тя е проектирана и строена от българи, от нашите предци, в тежките години между 1920 и 1945-а. Други остават безмълвни от факта, че линията се изкачва в няколко етажа над себе си и черта е осморка и шестици между Света Петка, Аврамово и Черна Места. Децата с притаен дъх броят 35-те тунела, а чужденците мигат с възхищение пред табелата на най-високата гара на Балканите – Аврамово.
Какво Ви дава сили да продължавате, когато каузата изисква толкова много време, енергия и търпение?
Тази кауза е моят живот на практика, май така се оказа. Аз не усещам тежест. Съзнавам отговорността, която имам, след като стана така, че името ми се свърза с железницата и оттам произлизащите мои задължения пред хората – да съм обективен и коректен в действията и думите си. Сили ми дава всичко постигнато и фактът, че българите заобичаха теснолинейката и я приеха за богатство, интересуват се от нея и я посещават не само по един път, а по традиция, пътувайки в нашия край. Какво по-хубаво от това, за да продължавам? Туристите са все повече, броят пътници нараства, наши и международни медии идват да снимат влакчето – за разлика от много други жп линии у нас, които имат тъжно настояще и обречено бъдеще, теснолинейката успя да се адаптира към новото време, в което не е толкова жизненоважна като транспорт, но е изключително ценена и привлекателна като обект заради уникалността си, природата и историята около нея. Тя редовно е в класации на световно ниво за „най”, новата 2026 година започна по БНТ с кадър от теснолинейката, двойки си подаряват пътуване с нея за сватба и годишнина, а родители и учители водят децата по маршрута, за да ги възпитават да обичат България.
Ако трябва да убедите един млад човек, който никога не се е возил на влак, само с три изречения да се качи на теснолинейката – какво бихте му казали?
Не обичам да агитирам, но щом настоявате ще опитам. Това пътуване е приключение, затова си заслужава. Животът не е само бързане и гонене на цели, хубаво е да забавим темпото понякога и просто да се насладим на моментите, на гледката, на въздуха – теснолинейката дава тази възможност. Всеки българин трябва да пропътува този маршрут поне веднъж.
Вярвате ли, че подобни каузи могат да променят отношението на хората към българската история и наследство? Как?
Надявам се, че да. През годините много хора дойдоха до мен, за да ми кажат, че това, което правя, ги е вдъхновило да се борят в тяхната сфера и кауза, че ги е обнадеждило за това, че трябва да се борим за България или пък са се почувствали горди, научавайки повече за историята на това съоръжение. То това е магията всъщност, според мен – да се запалят още хора, да намерят липсващите им кураж, гордост, самочувствие, вяра, смисъл…
Питате ме как – ами така, с действия, с положителни примери, че може, стига да не се отказваме от онова, което гори в дълбоко в нас дори когато изглежда невъзможно. Основен проблем е, че много хора, включително младите, които сега се формират, нямат цел, нямат посока, нямат и основа. А паметта, наследството и историята са корена, те са фундамента, без който предстоящото не би могло да бъде устойчиво, според мен – важи във всеки аспект.
Ако теснолинейката можеше да говори, какво според Вас би разказала за хората, които са пътували с нея през годините?
Всички знаем колко много може да разкаже един човек на достолепна възраст.. А представете си тогава една 100-годишна железница, преживяла войни, падения, върхове, бедствия и хиляди, хиляди, хиляди човешки съдби… Щастлив съм, че малка част от тези разкази „проговориха” в моята енциоклопедична книга за теснолинейката и ще останат там за онези, които се и ще се интересуват от миналото.
Въпроси: Десислава Павлова
Снимки: Личен архив
Последвайте MODERN LIFE BLOG !
Във Facebook – тук ;
във фейсбук групата Modern Life Group – тук ,
четете най-интересните, актуални, позитивни и различни новини само при нас!
#интервю #теснолонейка #event #modernlifeblog #blog #news #media #interview #followformore #bulgaria
Modern Life 