В модерния живот, където скоростта често заменя смисъла, а поколенията се разминават като светлини на различни писти, един панаирен атракцион ни връща към същността на човешкото движение.
Блъскащите колички се превръщат в метафора на времето — на сблъсъците между младостта, която още пази, и зрелостта, която вече не може да спре.
Едно момиче на трийсет се качва за пръв път на блъскащите колички. Около нея — шум, светлина, мирис на захарен памук и горял ток. Тя сяда, хваща волана, усмихва се — не от радост, а от онзи странен вътрешен бунт, който идва, когато осъзнаеш, че вече не си от децата, но още не си от „възрастните“. Тя натиска педала — рязко, без колебание. Не кара, за да се повози. Кара, за да се блъсне.
Срещу нея — едно момче, на дванайсет. До него — сестричката му, седемгодишна, с плитки и усмивка като лъч от захарен прах. Момчето я пази, кара внимателно, отбягва ударите, защото вече познава страха. Той е онзи малък страж на бъдещето, който още вярва, че светът може да се пази с внимание. Но момичето на трийсет идва срещу него — умишлено, право, с инерцията на преживяното. Ударът е чист, ясен, искрящ. Детето изписква. Момчето стиска волана. Момичето се усмихва. Така започва философията на панаира — онзи вечен сблъсък между тези, които още пазят, и онези, които вече нямат какво да губят.
От Ренесанса насам човечеството е влязло в своите блъскащи колички. Хората на Леонардо се удариха в сенките на Средновековието и от искрите им се роди светлина. Бел епок се сблъска с войните и разбра, че красотата не спасява. Модернизмът удари традицията, постмодернизмът — смисъла. А ние — хората на XXI век — караме бързо, но без посока, вярвайки, че шофираме сами.
И в България нашият духовен автодром винаги е гърмял. Вазов караше стабилно, вярно, по линията на нацията,а срещу него идваше кръгът „Мисъл“ — младите, нетърпеливите, дръзките, със своята нова естетика, с глада за свобода. Ударът между тях не беше разрушение, а творение. Искрите от тази колизия още светят — в езика, в духа, в това, че сме модерни.
После дойде Далчев, тихият философ на стените и прозорците, който удари символистите с простота. После Вапцаров — човекът, който се блъсна в машината и я обикна. А после — Карастоянов, Пасков, Зарев — мъдрите ездачи на времето, които знаеха, че всеки удар е и изповед.
И ето пак — момичето на трийсет и момчето на дванайсет. Тя натиска газта, защото отказва да се откаже. Той — защото още вярва, че може да предпази онова, което обича. А малката сестричка — тя просто се смее. В този смях има цялата утопия на човечеството: невинността, която всеки удар разрушава, но без която сблъсъкът няма смисъл.
Философията на панаира е проста: всеки кара според възрастта си. Децата пазят, младите натискат, зрелите се блъскат, старите гледат. Но без ударите няма движение. Без искрите — няма светлина. Без болката — няма промяна.
Когато токът угасне и музиката спре, ще останат само следите по пода — пресечени, преплетени, човешки. Момичето ще слезе, ще се обърне, ще види момчето, което все още държи сестричката си за ръка. И ще разбере — че всичко, което е било сблъсък, всъщност е било начинът на времето да продължи напред.
Текст: Владимир Лайков
Снимки: Интернет
Modern Life 