Той е певец, педагог и родолюбец, който вярва, че фолклорът не е отминала история, а жива памет, която диша с гласа на тези, които я носят напред.
Събира стари предмети, възражда песни, вдъхновява деца и възрастни да обичат родното. Разговаряме с него за силата на песента, магията на традицията и мисията да бъдеш съвременен пазител на българския дух!
Фолклорът е жива история. Какво те кара днес – в модерното време – да се връщаш към старите песни и традиции, и как ги „превеждаш“ и представяш пред съвременната публика?
От малък се интересувам от бита на българите – как сме живели, какво е било ежедневието ни, какви предмети от бита сме имали. Освен това, бидейки филолог, съм чел доста по история, за нравите и езика на хората в миналото. Така че историята, родното, етнографията винаги са били мои спътници. Като българин, нашите песни, традиции и обичаи са част от духовния ми образ и за мен е нормално да се опитам да ги съхраня и предам. От друга страна, в момента има едно, малко комерсиално, бих казал, завръщане към фолклорната традиция, но и нужда от представяне и запазване на фолклорното ни наследство във възможно най-чистия му вид.
Любовта към фолклора идва от баба ти. Имаш ли конкретен спомен или момент от детството, който сякаш „запали искрата“ към народната песен?
Не мога да си спомня за такъв. Това, което помня е, че когато ме гледаше, като малък, винаги я карах да ми разказва как са живели „едно време“ – какви предмети са имали, с какво са се обличали, как са пътували, за ежедневието на село. А за пеенето – тя винаги пееше – не е трябвало специално да седнем, да я подканя, и тя да ми пее. Дори си спомням, че понякога, тъй като тя беше висок глас, я поглеждах скришом в очите дали не плаче, докато пее. Освен това, у дома, винаги през деня радиото беше на програма „Христо Ботев“, където пускаха разкошни песни и пиеси на големите имена и оркестри в народната ни музика. Това е останало като „саундтрак“ на детството ми.
Събираш старинни предмети. Кой е най-ценният или най-емоционалният експонат в твоята колекция и каква история стои зад него?
Тук ме хвана натясно. Да, имам скромна колекция, която събирам от дете и, за съжаление, напоследък почти не обогатявам. Най-ценният експонат е един ибрик (глинен съд, подобен на стомна) от сватбата на баба ми. Много добре е запазен и е украсен в много „слънчеви“ цветове – жълто и зелено. Когато, преди време, прочетох романа „Глина“ и се поинтересувах от бусинската керамика, се оказа, че вероятно той е от там. Шарките и цветовете са идентични, а когато по-късно отидох в музея в Бусинци, имаше няколко сходни експоната. Така че той ми е много ценен. Сниман е и в мой клип.
Твориш и като изпълнител, и като педагог. Какво е най-голямото предизвикателство – да предадеш знанието или да предадеш емоцията?
Да накараш другия да пожелае да го получи – независимо дали е знание, емоция, или послание чрез песен или стих. И двете са ми тръпка – и пеенето, и преподаването – и за мен те имат много сходства.
Имаш над 30 записа, а също и дуети. Коя от песните ти е най-близка до сърцето ти и защо?
И тук се затруднявам да отговоря. Повечето песни са ми мили и специални по различен повод – някои са по мой текст или музика, други са стари, които аз възраждам, трети са много игриви и любими на публиката, четвърти заради авторите… Ще отговоря: песента „Дядовата къща“, защото текстът е много силен – на Катя Кирянова. И, също така „Преподобна Стойна“ – пак по текст на Катя Кирянова – защото когато отидох при композитора Георги Вардев да си избирам песен (спрях се на текста на „Дядовата къща“ тогава), листът с текста на „Преподобна Стойна“ се бе залепил на гърба другия, което ме накара да го зачета, после да чуя демото внимателно и така, понеже не можах да реша коя песен от двете ми харесва повече, взех и двете. Така се родиха едни от първите ми песни, които са много силни и сантиментални.
Следваш музикална педагогика. Какво според теб липсва в съвременното музикално образование в България и как искаш да го промениш?
Първо, да кажа, че аз съм изключитлено позитивен и вярвам, че нещата ще се наредят по най-добрия начин. Липси много – база, мотивирани и добре подготвени специалисти, култура на учене у студентите, адекватна политика и подкрепа от страна на държавата, ценности; до голяма степен, липсва и място за реализация на музикантите; да не говорим за учебна литература, нови изследвания, отговарящи на времето, в което, живеем и неговите търсения. Да не продължаваме списъка. Искам да покажа, че един професионалист трябва да бъде добре подготвен теоретически, като познания, мироглед и умения, и да има (или развие) способността да предаде знанията и уменията си на други. Аз вярвам, че когато човек се стреми към добро, работи усърдно, не се спира пред трудности и прави добро, той е на прав път. Това се опитвам да правя, и вярвам, че съм на прав път. А що се отнася до подготовката на кадри по музика, радва ме фактът, че в Софийския университет, в Музикалната академия, има сериозни преподаватели с опит, изключителни знания, желание и хъс да променят „системата“ към по-добро – все пак те подготвят бъдещите учители по музика и вокални педагози – трябва да бъдат пример.
Разкажи ни повече за сдружение „Творилница „Новоселци“. Какво мечтаеш да постигнете чрез него – и какво означава за теб думата „творилница“?
Това е една инициатива, която дойде от кмета на община Елин Пелин доц. д-р инж. Ивайло Симеонов, и която бе подкрепена и вдъхновена от етномузиколога проф. Румяна Цинцарска. Много ми е мило, и в същото време страховито, че именно аз бях поканен да бъда председател на „Творилница Новоселци“ – да я създам, „задвижа“ и координирам. Целите на сдружението са да се изгради или развие сред жителите на община Елин Пелин (и не само) отношение към българското народно творчество – то да се познава и уважава. Не очаквам всички, които изучават инструмент или пеене да станат професионални музиканти; не е задължително и да започнат да слушат народна музика. Но важното е да я познават и уважават, да имат изградено отношение към нея. Пък, дай боже и някои да се запалят, или да тръгнат по професионалния път на музиканта. В общината имаме много талантливи деца, имаме и много добри музиканти. Не малко са учещите в средни и висши музикални училища, а имаме и много завършили такива. Но амбициите на „Творилницата“ са по-шорокообхватни – да се възродят стари обичаи, да се правят лекции и прожекции и беседи с гост-лектори, майстрорски класове… Това даде и името на сдружението – ние не искаме да бъдем поредната школа, занималня или училище. Искаме това да бъде място за другаруване, където да се твори – музика, слово, занаят, хляб… Затова и г-н Симеонов даде идеята „Творилница“ да се добави към името; а Новоселци е старото име на Елин Пелин – професор Цинцарска поиска от мен списък с имена на топоними от района на града и това ми се стори като най-удачен избор.
Водиш избираем предмет „Родолюбие“. Как възпитаваш любов към родното у днешните деца, израснали с екрани и социални мрежи?
С голямо желание и откривателски и експериментаторски дух. От няколко месеца с управата на Начално училище „Христо Ботев“ в град Елин Пелин обсъждахме идеи и форми на сътрудничество и представяне и запознаване с родното – обичаите, музиката, танците, традициите, местни родолюбци, краеведи и самодейци. В крайна сметка, директорката г-жа Генадиева ме покани да участвам в тази инициатива, кято водя заедно с колежка по танци. Така се спряхме на името на дейността Клуб „Родолюбие“, като очакваме да имам 5-6 желаещи (все пак училището е само от 1ви до 4ти клас). Преди 15 септември изявилите желание бяха 52, а към днешна дата са над 60! Това много ме радва, но е и голяма отговорност. Да се върна на въпроса – социалните мрежи са фактор в днешното общество, но не са пречка. По време на заниманията ни децата не изпитват нужда (или поне не видима такава) да са на телефона си. Като педагог със стаж от над 22 години имам свои техники за привличане и задържане на вниманието на обучаемите и на поднасяне на материала, така че той да бъде достъпен и интересен. До момента сме говорили за герои от приказки, легенди, за песни, танци, обичаи и сме учили стихотворения наизуст. Използвам и предмети от бита „едно време“.
Пееш и фолклор, и поп музика. Как балансираш между тези два свята – традиционния и модерния – и има ли граница между тях в твоята музика?
Когато започнах да се занимавам с музика професионално, учех солфеж, теория на музиката и хорех на уроци по поп и джаз пеене около 2 години, за да кандидатствам в Музикалната академия. Сега отново уча теоретични музикални дисциплини в Университета, а единият от педагозите, с които работя е поп певица. Граница между стиловете от една страна има, а от друга – не. Все пак това е музика, това е пеене. Или имаш талант и го развиваш и ставаш все по-добър, или не. Трудността идва от различната постановка и украшения при пеене (или липсата на такива). Разбира се, това е доста опростено казано, но има много общи неща – изнесен глас, опряно дишане, издържана фраза. По време на участията си често пея и в двата стила, но това зависи и от домакините – по-често пея народни песни. Като меломан, слушам различни стилове и жанрове музика. Като бъдещ педагог, аз съм длъжен да познавам музиката във възможно най-голямото й разнообразие, за да мога да го представя на обучаемите. Да не говорим колко често използвам песни в работата си като преподавател по език.
Ако след 10 години се обърнеш назад – с какво би искал хората да те запомнят: като изпълнител, като учител, като съхранител на традицията… или по някакъв друг начин?
Дай боже хората да ме запомнят с нещо значимо и добро, но 10 години… са един много кратък период. Не съм сигурен дали ще съм успял да постигна нещо наистина значимо, което да заслужава такова уважение, и с което мога да се отлича, само за това време. Но не пречи да опитам. Преди всичко искам да давам пример за упоритост, трудолюбие, стремеж към усъвършенстване и уважение и обич към народното ни творчество и културното ни наследство, но и към ближния – независимо дали това е семейството, съгражданите, колегите в работата или в университета, публиката. Иска ми се да бъда сочен като човек, който не се взима прекалено насериозно, въпреки всичко, което е постигнал или прави.
Въпроси: Десислава Павлова
Снимки: Божидар Златков
Modern Life 