В модерния живот времето лети с безмилостна скорост. Денят се превръща в низ от задачи, срокове и известия, а човекът тича – сякаш се опитва да изпревари самия себе си.
В това вечно движение, в тази трескава гонитба за „още“, той рядко спира, за да се вслуша в тишината – онази тишина, в която се крие най-дълбокият въпрос: защо живея, след като ще умра? И може би точно защото бягаме от мисълта за смъртта, постепенно забравяме и какво означава истински да живеем.
Сред всички живи същества човекът е единственият, който се поглежда в огледалото на съзнанието и вижда не само отражението на живота, но и на неговия край. Това знание – че сме смъртни – е едновременно благословия и проклятие. То е тежестта и величието на човешкото битие. В него се крие и нашата най-голяма сила: да осъзнаваме преходността и въпреки това да продължаваме да обичаме, да мечтаем, да творим.
Животното живее в настоящето. То усеща болка, глад, страх, радост – но не познава времето. Човекът живее едновременно в миналото и бъдещето, в спомена и очакването. Съзнанието за смъртта разчупва границата на инстинкта и отваря вратата на духа. Именно това знание поражда културата, изкуството, философията, вярата. Всяка катедрала, всяка книга, всяка песен са човешки опит да се прехвърли мост над бездната, да се надмине тленността.
Смъртността придава стойност на мига. Ако не знаехме, че всичко свършва, нищо нямаше да има истинска цена. Любовта би се превърнала в навик, радостта – в безразличие. Но именно защото животът е кратък, той е безкрайно ценен. Всяка усмивка става жест на благодарност, всяка раздяла – напомняне, че сме били заедно. Човекът се ражда за живот, но се изгражда чрез съзнанието за смъртта.
Това знание обаче ражда и тревога. Да знаеш, че ще умреш, означава да носиш в себе си постоянна тъга – онзи тих шепот, който ни кара да питаме „защо“. От този въпрос се ражда религията. Християнството дава най-дълбокия и дръзък отговор: че смъртта вече е победена. С Христовото разпятие и възкресение границата между живота и смъртта е прекрачена. Смисълът на страданието е осветен, а смъртта – обезсилена. Тя престава да бъде край, превръща се в преход, във врата към друг живот. Оттогава човекът може да гледа в бездната и да не трепери – защото знае, че оттатък има светлина.
Може би затова смъртта не е наш враг, а нашата най-строга учителка. Тя ни напомня, че времето е дар, че всяко „днес“ е неповторимо. Без нея не бихме познали нито смисъла на любовта, нито тържеството на надеждата. Ако бяхме безсмъртни, щяхме да сме лишени от чудото на усилието и порива.
Да знаеш, че си смъртен, означава да живееш по-дълбоко. Да умираш – но съзнателно, с достойнство, в смисъл. От това осъзнаване се раждат моралът, красотата, милостта.
И може би именно тук се крие тайната на човешкото съществуване: да погледнем смъртта в очите и да ѝ отвърнем с усмивка. Защото човекът е единственото същество, което знае, че ще умре – и въпреки това пее. Пее срещу мрака, срещу времето, срещу забравата. Пее, защото вярва, че животът продължава.
А след Христос песента ни вече не е песен на отчаяние, а на възкресение. Смъртта е само врата, зад която чака вечността. И докато човекът продължава да обича, да създава, да се стреми към светлина – той всеки ден възкръсва.
В това възкресение на духа се ражда и най-висшият смисъл на живота: да бъдеш смъртен, но да живееш така, сякаш вечността вече е започнала.
Текст: Владимир Лайков
Снимки: Интернет
Modern Life 