След Освобождението България е млада, нетърпелива държава, която търси своето място в света.
Улиците на София и провинцията се изпълват с чужденци – архитекти, инженери, лекари, музиканти, военни, които идват да градят новата България с ръцете и ума си. Сред тях чехите оставят най-трайни следи: Константин Иречек развива историческата наука и държавната администрация, братята Шкорпил основават археологията у нас, братята Прошек участват в строителството и индустрията, художникът Ярослав Вешин обогатява визуалното изкуство. Те са истински строители на духа на младата държава. В този свят се появява и образът на Георг Хених – майстор, който посвещава живота си на красотата и изкуството, но бива забравен от времето и хората.
„Балада за Георг Хених“ на Виктор Пасков не е просто литературен разказ, а свидетелство за една епоха и човешка съдба. Историята се разкрива през очите на малкия хер Паско – дете, което наблюдава стария майстор с невинна любопитност, но и с дълбоко чувство за справедливост. През неговото детско виждане Паско ни рисува Хених такъв, какъвто е – със своята гордост, тъга и отдаденост на изкуството. Повестта изравнява Хених и Паско като равностойни участници в историята: първият носител на традицията, вторият – живото огледало, чрез което читателят усеща величието и трагедията на майстора.
Георг Хених е последният пазител на едно изкуство, живеещ в забрава и нищета. Неговите ученици преуспяват, но не му подават ръка – те искат само инструментите му, с които да продължат своите собствени кариери. Хених им отвръща: „Душицата прави цигулката“ – нито инструментите, нито техниката, а сърцето и душата на майстора придават живот на звука. Огромната цигулка, върху която работи в последните години, е повече от инструмент; тя е символ на целия му живот, на процеса на сътворяване, на упорството и отдадеността му. В нея се преплитат и душата на майстора, и душицата на цигулката – малката, деликатна част, която създава тон и живот на инструмента. Това е неговата „сламка на удавника“ – последното велико дело, чрез което Хених оставя света такъв, какъвто той го вижда и чувства.
Детското наблюдение на хер Паско превръща разказа в емоционален мост между читателя и майстора. Той не учи занаята, но усеща всеки жест, всяко движение на ръцете на Хених, всяко мълчаливо страдание. Връзката между двамата е чисто човешка, основана на възприемането на духа, на величието и трагедията на живота. Чрез очите на Паско читателят разбира болката на майстора, усеща самотата му, но и величието на изкуството, което не умира, защото е наблюдавано и предадено – макар и чрез детското съзнание.
Езикът на Пасков е прост, но поетичен. Музикалността на текста, ритъмът и повторенията, баладичният строй на повествованието създават усещане за песен, която едновременно тъжи и възторгва. Наричането на разказа „балада“ не е случайно – той носи емоция, трагизъм и красота, и превръща историята на Хених в универсална притча за съдбата на изкуството и неговите носители.
„Балада за Георг Хених“ е паметник – на майстора, на чужденците, които са изграждали България, и на всички онези, които са отдавали живота си на красотата, без да бъдат оценени. Тя е и предупреждение: забравата на истинските творци е загуба на дух и култура. Болката на Хених е лична, но и национална – неговата трагедия е отражение на едно общество, което често не знае как да се отнася към своите духовни стълбове.
И все пак книгата носи надежда. Чрез детското виждане на Паско, чрез изповедта и разказа на Пасков, изкуството оцелява. Душата на майстора, трудът му и неговата огромна цигулка продължават да говорят с нас. „Балада за Георг Хених“ е едновременно лична изповед, културна диагноза и паметник на това, което никога не бива да се забравя – че истинското изкуство се създава с душа и се предава чрез вниманието и чувствителността на другите.
Текст: Владимир Лайков
Снимки: Интернет
Modern Life 