В сърцето на София десетилетия наред се извисяваше Паметникът на Съветската армия – масивен, с тежка символика и още по-тежки спорове около него.
За едни – знак на освобождение, за други – белег на окупация. Но независимо от идеологическите тълкувания, монументът криеше една съвсем реална опасност: той буквално се разпадаше. Отвътре…
Конструктивните тайни на един монумент
Малцина знаят, че колосалните фигури – тези бронзови войници, майки и деца – не са били кухи и леки, както изглеждаха отстрани. В краката им е имало бетон, използван при издигането за стабилност и тежест. Десетилетия наред влагата е прониквала в този бетон, замръзвала е през зимата, разширявала се е и отново се е топяла. В резултат вътрешното налягане е напукало фигурите до степен, че в процепите можеше да влезе цяла човешка длан. Тези, които сме се качвали горе, сме го виждали – пукнатини, през които спокойно можеш да прокараш ръката си.
И тук идва най-голямото чудо: че през всичките тези години никой не е пострадал. Хиляди хора минаваха всеки ден край паметника, деца караха скейтборди в подножието, млади хора се качваха да оставят графити или знамена. Една случайна отломка от осемтонна фигура, една отлепена 40 кила гранитна плоча от облицовката – щеше да бъде достатъчна за трагедия.
Политиката и бетонът
Историята на този паметник винаги е била политическа. Построен като символ на „вековното братство“ между България и Съветския съюз, той се превърна в арена на идеологически битки след 1989-а. Боядисван, оскверняван, превръщан в сцена на протести и акции, монументът никога не успя да се превърне в безспорен знак на националната памет. За едни той беше свещена реликва, за други – тежка сянка на окупация.
Затова и решението за демонтажа му през 2023 г. не беше просто акт на градоустройствена хигиена, а политически взрив. Областната управа обяви, че монументът е опасен и не отговаря на ценностите на съвременна европейска столица. Но истината е, че техническото му състояние също не оставяше избор – паметникът вече не беше вечен, а уязвим и застрашаващ здравето и живота на гражданите.
Методът на разглобяване
Демонтажът започна на 15 септември 2023 г. с изграждане на строително скеле. Конструкцията беше изключително сложна за изпълнение. Бяха използвани няколко системи на немската фирма Layher, включващи разширена основа, изпълнена чрез модулно скеле, излизаща на метър над очертанията на главната висоичинна композиция, рамково системно скеле и допълнителни конзолни изнасяния, за преодоляване на геометричните особености на обекта. В движение бяха добавяни и допълнителни обемни временни конструкции, за премахване на някои детайли от склуптурната композиция. Общата маса на конструкцията е около 25 тона, работна височина 20 метра, и обем над 800 кубични метра.
Чрез специално разположен кран, със стрела дълга над 40 метра беше осигурен такелажът на демонтираните елементи, а понякога и достъпът на работниците, които демонтираха труднодостъпните детайли от клетка, висяща на повече от 20 метра от земята и работещи с металорежещи инструменти и бутилки под налягане. След монтажът на скелето фигурите бяха обследвани, бяха открити „снадките“ по които са монтирани една към друга и беше рязано по тях.
Същият метод на работа беше наблюдаван и при реставрацията на „Цар Освободител“ на пл. „Народно събрание“, 12 години по-рано, при паметника на Христо Ботев във Враца преди няколко месеца…..
Първо бяха премахнати високите и обемни детайли от скулптурните групи: „Шпагин“-ът на солдата, плаща му, после самите фигури на войниците. Работата се извършваше по план – част по част, според начина на първоначалното съединяване. Всеки елемент бе отделян внимателно, за да не се срути неконтролируемо. Фигурите бяха сваляни с кранове и извозвани за съхранение в база край София.
Всичко се случваше пред погледа на обществото – малки групи граждани протестираха, но често бяха по-малобройни от работниците по скелето. Обществото сякаш вече бе отместило поглед.
Чудото, че нямаше жертви
Когато днес говорим за този паметник, лесно е да се фокусираме върху идеологическите пластове – комунизъм, съветизация, памет и забрава. Но зад бронза и бетона стои и една по-човешка история – за опасността, която витаеше години наред над главите на минувачите. Истинско чудо е, че в тези пукнатини, в които можеше да влезе дланта ми, не се е зародила трагедия.
Мястото на един разпаднал се символ
Днес вече е ясно – паметникът не може да бъде върнат в центъра на София. Неговото място е в музей или парк на социалистическото изкуство – не като почит, а като документ. Като напомняне за една епоха на зависимост и чужда власт, но и като урок, че историята не трябва да се изтрива, а да се осмисля.
Защото в крайна сметка този монумент беше символ на „вечност“, а се оказа временно решение – бетон, бронз и политически заряд, които се разпадаха бавно, но неумолимо. Отвътре…
Бъдеще
Днес мястото в Княжеската градина е полу-празно, обрасло и повече от две години обиколено от строителни огради, но не и без значение. Премахването на паметника отвори въпроса какво да заеме освободеното пространство – дали нов зелен кът за почивка, културно средище със сцена и изложби, или пък място, което да разказва за собствената си сложна история. Столичната Община заговори за международен конкурс за идеи, а граждански организации настояват бъдещето на градината да се реши след публична дискусия. Ще видим.
Едно е сигурно: тази точка в сърцето на София няма да остане „бяло петно“. Тя ще продължи да носи тежестта на миналото, но вече можеше да се превърне в живо, съвременно и европейско пространство – място за срещи, култура и памет едновременно.
И да вметна за финал – като един от малкото хора, качвали се горе – гледката е невероятна!
Текст: Владимир Лайков
Снимки: Личен архив – Владимир Лайков / Интернет
Modern Life 